Един професор разказва III

III 

       Добре си дошъл, чедо, поседни де ти е удобно. Добре дошъл! Пак да навестиш стареца, че нещо те тревожи… чакай да сложа малко фъстъци, уиски да сипя барем. Знам аз какво искаш и обичаш, онова с червената капачка го пазя за нас двамата само. Ха наздраве, чедо, и разказвай… 

       Момиче казваш си срещнал… Свястна била, казваш… любовта, чедо, се познава по погледа, по говора и по тишината помежду ви. По неизказаните думи и как изрича името ти. Забавено и чисто, нотка радост, извисяването в гласа и друга интонация. Влюбената жена, сине, е щастлива и не го крие, свие се кълбо в теб като коте и сякаш почне да мърка, кога ти говори. Не вика и не повишава тон, тя шепне. Защото сърцата ви са влизо едно до друго, не са на стотици километри, както при кавгата. При нея хората си викат, уж са заедно, но далечни са сърцата, не се чуват. Любовта не се казва, доказва се, без думи е тя. А жената, влюбената, е котка сякаш, говори с тялото си, не с думите толкова. Когато казва „Обичам те!“ цяла се извива и погледът в тебе вперен, да види очите ти, да разбере по стойката що ти е. затова влюбените се прегръщат, да се гледат в очите, да сплетат потни ръце и да слепят влажни устни. Целувката е печат, договор. И клетва. Защото словата са безсилни пред душата вътре. Пийни си, виждам че устата ти пресъхна. Чел си писанията ми, цяла теория разработих. 

      Любовта не е само емоция, не е просто чувство или състояние. Тя е много повече от всички тях. Квантовите уравнения не могат да опишат това, могат едвам да разкажат за него. Дори словата на влюбените са малка част от това чудо, наречено любов. Но стига, че ти додеях. Преди десетилетия беше, попаднах на една приказка. Двама царе воювали, единият загубил, естествено. Победилият решил да го обезглави, но нещо му хрумнало и дал шанс на победения цар да си спаси живота. Дадена била година време този да разбере що искат жените. Годината минала, но царят така и не разбрал; накрая го посъветвали да иде при вешицата в една планина и да я пита. Свило се сърцето на царя, но живот лесно се не дава и поел. Стигнал, разказал на бабичката що му е. „Ще ти кажа при едно условие-рекла тя-да се ожениш за мен.“. Хъката-мъката, приел. „Жените искат да бъдат обичани, но и да имат свобода да избират.“, казала вещицата. По памет ти разказвам… Вдигнали сватба, до царя грозната вещица… станало вечерта, разотишли се всички гости, а царят се прибрал в спалнята си. и що да види – красавица в стаята, седи и го чака на леглото. Виждайки го уплашен, жената проговорила: „Аз съм вещицата, за която се ожени. За това, че ме изтърпя цял ден грозна и стара, ще ти дам подарък. Половин ден ще съм стара и грозна, половината ще съм красавицата, която виждаш. Ти избери кога каква да съм“. Опомнил се царят, замислил се, не могъл да реши денем ли, нощем ли каква да е. Затова казал сама да избере кога каква да е. „Затова, че си запомнил, каквото ти казах, ще ти подаря още едно нещо – винаги ще бъда красавицата, която виждаш!“… Не изтекъл уреченият срок и царят се явил пред победителя. Споделил що научил и си спасил живота.         Та така, сине, владей над любимата, но винаги я оставяй тя да избира. Мъжът е главата, но жената е врата. Изтъркано, знам, но вярно. Ако гледате заедно в една посока мир, любов и щастие ще има в дома ви. Мъжът прави, купува къща, жената прави дом от нея. Помни сине, избор да даваш, мир и сговор да има между ви. Радвам се, че видях усмивката ти, онази детската, неподправената. И помни, чадо, хората се раждат да бъдат щастливи, не послушни. Мнозина в последствие заменят едното с другото и страдат, че подчинението убива всичко останало.

Благодарбост и прошка (част 2)

Влез, чедо, влез! Поседни на дивана, почини си. Какво те води днес при мене? Прошката, казваш, прошката и благодарността…Ех, чедо, добре си ми дошъл и благодаря ти за въпроса! Да ти кажа; питаш ме за прошка и благодарност. Двете най-лесни неща и най-трудните. Защо ли. Лесно е да речеш едно „благодаря“ мимохом, от лицемерие; друго е да го кажеш от сърце, да видиш усмивката. Да се обърнеш с лице към човека, да видиш очите му. Да видиш радостта или съжалението в тях, да му благодариш от сърце или да му простиш от душа. Това е трудното, сине, това е трудното! Още Христос проповядваше тези неща, че и пророците преди Него; така и хората се не научиха. Миналия път ти казах, че стар съм за кого? В твоите очи сигур съм стар. Гоня седемдесетте. Много люде, много свят видях, чадо, много… хора много, човеци малко. Помниш ли Диоген(?), който беше тръгнал деня със запален фенер, та му се присмиваха. „Защо си тръгнал посред бял ден с този фенер?“ – „Човеци търся“, рекъл им, та му се присмяли, че го и подиграли. Вземи, хапни си! Кафенце има сварено, шишенце ракийка комшията подаде. Че и аз пазя от бая време една бутилка уиски, от онова с червената капачка; де го обичаме двамата с тебе. Пазя го, и аз не знам за кога...Та да си сипем по едно, бива ли…? Та благодарността, чедо, знаеш ли откъде произлиза думата. От благост, от добро, и от дар. Благ дар; сиреч добър подарък, за да ти стане ясно. И някогашните думи, първообразите, не знаете вече. Кога отиваш нейде за първи път що правиш, какво те учихме с баба ти? Па и да не е за първи път… Имаш ли на ръка, да ти се не свиди, нещо внеси в къщата. Де кутия бонбони пътьом да вземеш, де някое цвете да подариш… това е благодарността, да дадеш от сърце. Да погледнеш човека в очите, да видиш светлината и радостта в душата му, това е истинският дар. И за него, и за теб. Изреченото набързо Благодаря пукната пара не струва, да знаеш, лъжовно е като времето из Балкана есенеска. Дор го гледаш слънце, па дъжд завали, вятър задуха… накъде духа не знаеш, но е студено и вледенява. Прошката, сине, и тя като благодарността. Ако не е от сърце, да зарадва душата, напразно дума си рекъл. Ако благодарността е като бърз водопад, прошката е скалите около него. Едни са заоблени и гладки, други са зъбери и режат. Блага дума железни врати отваря са рекли хората. Не са само приказки, а истина, чедо. Най-трудно се катери човек по гладкото и хлъзгавото, и по режещите зъбери. Едното ще те подлъгва непрестанно, другото ще разкъсва плътта от болка, кръв капе и меса виснат. Затова търси златната среда, където зъбери няма и не е хлъзгаво. Да е грапаво, за да има къде да се хванеш, да е на припек, за да не мокро. И светло да е, да виждаш процепите, където да се хванеш.