Благодарбост и прошка (част 2)

Влез, чедо, влез! Поседни на дивана, почини си. Какво те води днес при мене? Прошката, казваш, прошката и благодарността…Ех, чедо, добре си ми дошъл и благодаря ти за въпроса! Да ти кажа; питаш ме за прошка и благодарност. Двете най-лесни неща и най-трудните. Защо ли. Лесно е да речеш едно „благодаря“ мимохом, от лицемерие; друго е да го кажеш от сърце, да видиш усмивката. Да се обърнеш с лице към човека, да видиш очите му. Да видиш радостта или съжалението в тях, да му благодариш от сърце или да му простиш от душа. Това е трудното, сине, това е трудното! Още Христос проповядваше тези неща, че и пророците преди Него; така и хората се не научиха. Миналия път ти казах, че стар съм за кого? В твоите очи сигур съм стар. Гоня седемдесетте. Много люде, много свят видях, чадо, много… хора много, човеци малко. Помниш ли Диоген(?), който беше тръгнал деня със запален фенер, та му се присмиваха. „Защо си тръгнал посред бял ден с този фенер?“ – „Човеци търся“, рекъл им, та му се присмяли, че го и подиграли. Вземи, хапни си! Кафенце има сварено, шишенце ракийка комшията подаде. Че и аз пазя от бая време една бутилка уиски, от онова с червената капачка; де го обичаме двамата с тебе. Пазя го, и аз не знам за кога...Та да си сипем по едно, бива ли…? Та благодарността, чедо, знаеш ли откъде произлиза думата. От благост, от добро, и от дар. Благ дар; сиреч добър подарък, за да ти стане ясно. И някогашните думи, първообразите, не знаете вече. Кога отиваш нейде за първи път що правиш, какво те учихме с баба ти? Па и да не е за първи път… Имаш ли на ръка, да ти се не свиди, нещо внеси в къщата. Де кутия бонбони пътьом да вземеш, де някое цвете да подариш… това е благодарността, да дадеш от сърце. Да погледнеш човека в очите, да видиш светлината и радостта в душата му, това е истинският дар. И за него, и за теб. Изреченото набързо Благодаря пукната пара не струва, да знаеш, лъжовно е като времето из Балкана есенеска. Дор го гледаш слънце, па дъжд завали, вятър задуха… накъде духа не знаеш, но е студено и вледенява. Прошката, сине, и тя като благодарността. Ако не е от сърце, да зарадва душата, напразно дума си рекъл. Ако благодарността е като бърз водопад, прошката е скалите около него. Едни са заоблени и гладки, други са зъбери и режат. Блага дума железни врати отваря са рекли хората. Не са само приказки, а истина, чедо. Най-трудно се катери човек по гладкото и хлъзгавото, и по режещите зъбери. Едното ще те подлъгва непрестанно, другото ще разкъсва плътта от болка, кръв капе и меса виснат. Затова търси златната среда, където зъбери няма и не е хлъзгаво. Да е грапаво, за да има къде да се хванеш, да е на припек, за да не мокро. И светло да е, да виждаш процепите, където да се хванеш.

Благодарността и прошката

 

Влез, чедо, влез! Поседни на дивана, почини си. Какво те води днес при мене? Прошката, казваш, прошката и благодарността…Ех, чедо, добре си ми дошъл и благодаря ти за въпроса! Да ти кажа; питаш ме за прошка и благодарност. Двете най-лесни неща и най-трудните. Защо ли. Лесно е  да речеш едно „благодаря“ мимохом, от лицемерие; друго е да го кажеш от сърце, да видиш усмивката. Да се обърнеш с лице към човека, да видиш очите му. Да видиш радостта или съжалението в тях, да му благодариш от сърце или да му простиш от душа. Това е трудното, сине, това е трудното! Още Христос проповядваше тези неща, че и пророците преди Него; така и хората се не научиха. Миналия път ти казах, че стар съм за кого? В твоите очи сигур съм стар. Гоня седемдесетте. Много люде, много свят видях, чадо, много… хора много, човеци малко. Помниш ли Диоген(?), който беше тръгнал деня със запален фенер, та му се присмиваха. „Защо си тръгнал посред бял ден с този фенер?“ – „Човеци търся“, рекъл им, та му се присмяли, че го и подиграли.

Вземи, хапни си! Кафенце има сварено, шишенце ракийка комшията подаде. Че и аз пазя от бая време една бутилка уиски, от онова с червената капачка; де го обичаме двамата с тебе. Пазя го, и аз не знам за кога...Та да си сипем по едно, бива ли…?

Та благодарността, чедо, знаеш ли откъде произлиза думата. От благост, от добро, и от дар. Благ дар; сиреч добър подарък, за да ти стане ясно. И някогашните думи, първообразите, не знаете вече. Кога отиваш нейде за първи път що правиш, какво те учихме с баба ти? Па и да не е за първи път… Имаш ли на ръка, да ти се не свиди, нещо внеси в къщата. Де кутия бонбони пътьом да вземеш, де някое цвете да подариш… това е благодарността, да дадеш от сърце. Да погледнеш човека в очите, да видиш светлината и радостта в душата му, това е истинският дар. И за него, и за теб. Изреченото набързо Благодаря пукната пара не струва, да знаеш, лъжовно е като времето из Балкана есенеска. Дор го гледаш слънце, па дъжд завали, вятър задуха… накъде духа не знаеш, но е студено и вледенява.

Прошката, сине, и тя като благодарността. Ако не е от сърце, да зарадва душата, напразно дума си рекъл. Ако благодарността е като бърз водопад, прошката е скалите около него. Едни са заоблени и гладки, други са зъбери и режат. Блага дума железни врати отваря са рекли хората. Не са само приказки, а истина, чедо. Най-трудно се катери човек по гладкото и хлъзгавото, и по режещите зъбери. Едното ще те подлъгва непрестанно, другото ще разкъсва плътта от болка, кръв капе и меса виснат. Затова търси златната среда, където зъбери няма и не е хлъзгаво. Да е грапаво, за да има къде да се хванеш, да е на припек, за да не мокро. И светло да е, да виждаш процепите, където да се хванеш.